.png)
Нека ваканцията да започне!
- Лара, ставай! Ще закъснееш! – дочу в полусън Лара гласа на майка си.
Отвори леко очи, но един слънчев лъч, промъкващ се през пролуката в завесите, я заслепи и я накара да зарови лице във възглавницата. Само миг по-късно обаче Лара се сети, че днес заминаваше при дядо си.
Набързо се разсъни, отметна одеялото и се втурна към банята. Наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Светлосините и́ очи все още бяха леко подпухнали от дългия сън, а русата и́, леко начупена коса стърчеше във всички посоки. Лицето и́ бе осеяно с безброй лунички, които се разпростираха и по тялото и́. Беше и́ много досадно, когато децата я подиграваха за тях, но всъщност тя тайно си ги обичаше.
С известно усилие успя да върже непокорната си коса в опашка. Доволна, се ухили на отражението си в огледалото и малка трапчинка се появи на дясната и́ буза.
След като се облече, дойде време да си приготви багажа. Извади няколко комплекта дрехи от гардероба и ги натъпка в раницата си, без да си прави труда да ги сгъне. След това добави челник, швейцарско ножче, компас, малък спален чувал и оборудване за скално катерене.
Днес започваше лятната ваканция и тя заминаваше на село при дядо си. Лара обожаваше провинцията и много обичаше дядо си. Докато повечето единадесетгодишни деца предпочитаха да останат в града с приятелите си, тя винаги избираше да отиде на село. Градският живот просто не беше за нея. Приключенията, в които се забъркваха заедно с дядо и́, не можеха да се сравнят с нищо в града.
В селото нямаше интернет, а дядо и́ дори нямаше телевизор, но на Лара никога не и́ доскучаваше.
Любимият и́ дядо живееше в малка, стара къща в края на селото, точно до гората. Времето, прекарано с него, винаги беше вълнуващо. Той не беше от онези скучни дядовци. Двамата с Лара правеха големи преходи в планината, обичаха да се катерят по скали и бяха прекарали безброй летни нощи под звездите. Тя обичаше да гледа звездите. Вече се беше научила да разпознава повечето от съзвездията и дори можеше да се ориентира по тях през нощта.
След закуска набързо провери още веднъж багажа си, за да се увери, че не е забравила нещо важно и с препълнено от вълнение сърце се отправи към гаража, където баща и́ я чакаше, за да я закара.
Дните на село минаваха бързо и неусетно и тя нямаше търпение да види какви нови приключения я очакват това лято.
Реката
Тримата тръгнаха по виещата се към потока пътека. Лара познаваше всеки завой, всеки камък и всяко дърво по пътя. Когато наближиха реката, тя започна да усеща, че нещо не е наред. Нещо беше различно. Първоначално не можа да се сети какво точно не е както трябва, но....тогава я осени - липсваше шумът на водата.
Тя се затича напред и се изправи пред сухото речно корито. Гледката я шокира: реката я нямаше. Камъните, които винаги са били скрити под буйното течение, сега лежаха открити, бледи и сухи под слънцето. Тя се обърна озадачена към дядо си.
- Това е странно - промърмори той и коленичи, за да огледа коритото по-отблизо. – Тази река никога досега не е пресъхвала - челото му се сбърчи. - Искаш ли да отидем нагоре по течението и да видим какво става?
- Да - кимна Ларас вече събудено любопитството.
- Нека се качим на по-високо - добави дядо и́, сочейки към планинската пътека, която минаваше по високия бряг на реката. - Ако някъде се е образувал бент, водата може да пробие всеки момент и не искам да сме на пътя и́..
Двамата се изкачваха бавно нагоре. Сухото речно корито се виеше до тях като белег, прорязващ гората. Лара се огледа. Днес гората сякаш беше различна - по-тиха. Липсваше обичайният хор от птичи песни и шумолене на дребни животни. Сякаш самата гора бе затаила дъх.
След два часа ходене стигнаха до извора. Обикновено водата бликаше между две големи скали, захранвайки потока надолу. Но сега скалите бяха напълно сухи.
- Къде е водата? - попита Лара и озадачено огледа голите камъни.
Дядо и́ прокара ръка по грапавия сух мъх със замислено лице.
- Изворът е пресъхнал, но защо? - каза той повече на себе си, отколкото на нея. - Възможно е нещо да го блокира под земята – може би каменопад. Ако случаят е такъв, водата ще намери отново изход, но може да не е точно тук.
- А ако не е това? - попита Лара с тревога в гласа.
Дядо и́ не отговори веднага. Той се изправи, оглеждайки се, сякаш търсеше някаква следа.
- Ще се върнем утре и ще проверим отново - каза той накрая.
На връщане вървяха умълчани. Спряха за кратка почивка и хапнаха сандвичите, които Лара бе приготвила. Дори Бруно изглеждаше необичайно тих, мотаейки се из краката им, сякаш усещаше безпокойството им.
Когато най-накрая стигнаха до къщата, дядо и́ отиде да полее зеленчуковата градина. Отвори кладенеца, за да извади вода, но за негова изненада кладенецът също беше напълно пресъхнал. Бавно и замислено той затвори капака и се върна мълчаливо към къщата.
Понякога след вечеря дядото на Лара пускаше радиото, за да чуе новините. Същата вечер новинарската емисия започна със стряскащи репортажи: реките в цяла Европа внезапно пресъхват. Учените са открили, че през последните 24 часа всички извори на реки са пресъхнали и нивото на водата в тях бързо спада.
Новината беше шокираща. Имаше нещо дълбоко обезпокоително в безследното изчезване на водата. Жизнената сила на всяко живо същество на планетата изчезваше. Защо? Как? Щяха ли да пресъхнат още реки? Тези и безброй други въпроси измъчваха много хора тази вечер, включително и Лара.
Тайните на стария сандък
.jpeg)
На следващата сутрин Лара се събуди от слънчевите лъчи, които се промъкваха през прозореца и́. Макар и много недоспала, стана бързо, без да се излежава. Облече се, върза косата си, грабна купа овесени ядки с мляко от кухнята и излезе да закуси навън, в свежия утринен въздух. На двора дядо и́ вече бе започнал сутрешната си тренировка. Лара се усмихна, когато го видя. Дори на неговата възраст той все още беше по-пъргав и силен от много мъже наполовина по-млади.
Като млад бе пътувал много. Някъде в източна Азия беше прекарал известно време с майстори по бойни изкуства, попивайки техните умения и дисциплина. Всяка сутрин, без изключение, той започваше деня с тренировка.
- Няма ли да дойдеш? - попита той Лара.
Тя остави закуската си на масата под ореха и се присъедини към него. Въпреки че беше научила някои техники, тя все още не можеше да се мери с неговите умения. Но тренировките и́ харесваха. Ритмичните упражнения фокусираха ума и́, подготвяйки я за изненадите на деня.
След тренировката двамата закусиха и тръгнаха към реката. Докато вървяха по тясната криволичеща пътека, Лара напрегна уши, надявайки се да долови познатия звук на придошлата вода. Но шумът така и не достигна до нея. Реката стоеше пресъхнала, както и предния ден.
- Хмх, да се прибираме. Тук няма да намерим отговорите, от които се нуждаем - каза дядо и́ намръщено и тръгна обратно към къщата.
Лара го последва мълчаливо. Не беше сигурна кое я безпокои повече — липсата на водата или дълбоката тревога, изписана върху лицето на дядо и́. Беше го виждала разтревожен и преди, но никога чак толкова.
Обратно в двора, той заобиколи през градината и се насочи към старата изба под къщата. Лара се поколеба. Тя никак не обичаше да влиза вътре. Беше тъмно, влажно и пълно с дебели паяжини, които я ужасяваха. Но когато дядо и́ и́ направи знак да го последва, тя преглътна страха си и прекрачи прага.
Слабата светлина, влизаща през отворената врата, беше достатъчна, за да освети пространството. В центъра стоеше стара дървена маса, а в единия ъгъл имаше голям сандък, украсен със странни резби. Лара никога не беше виждала какво има вътре.
Дядо и́ се приближи до масата и почука по повърхността и́. За нейно учудване едно скрито чекмедже рязко се отвори с леко щракване.
Тя гледаше с широко отворени очи как дядо и́ бръкна в чекмеджето и извади малка дървена кутийка. После започна да върти капака и́ ту наляво, ту надясно, сякаш редеше кубче Рубик, докато най-накрая се чу щракване. Той отвори кутийката и извади малък ключ. С него отключи стария сандък и повдигна тежкия, покрит с прах, капак.
Лара не надникна, не беше учтиво. Но го видя как извади от сандъка голяма стара книга с пожълтели листа. Корицата и́ беше покрита с прах и той внимателно я избърса. Сложи я на масата и започна бавно да прелиства страниците и́.
Любопитството на Лара надделя и тя се наведе по-близо. На пожълтелите листа се нижеха странни йероглифи, които тя не разпознаваше. Дядо и́ спря на една страница с илюстрация на камък. Той прокара пръст по йероглифите, сякаш четеше текста с лекота. „Дядо наистина ли знае да чете този език?“,зачуди се тя, докато го наблюдаваше напрегнато.
- Тази книга е много важна, Лара – наруши тишината той. - Но преди да ти обясня за нея, трябва да ти разкажа една история.
Лара седна на близкия стол и го загледа внимателно.
- Още от зората на човечеството от поколение на поколение се предават легенди - тихо започна той. - Легенди за еднорози, дракони, ужасяващи чудовища, древни магьосници. Приказки за богове, летящи килимчета или магически пръстени. Много от тези истории са просто измислици, предназначени да забавляват децата. Но други крият стари тайни. Една древна легенда разказва, че водата на Земята е дошла от кристал, паднал от небето. Когато се ударил в земята, той се счупил на седем парчета, които се пръснали по целия свят. Водата бликнала от тези кристали, образувайки реките, езерата и океаните. Скоро след това в тях се появили и първите форми на живот. С течение на времето кристалите потънали под земята, но водата продължила да извира от тях.
- Къде са тези кристали сега? - попита Лара.
- Не знам - отговори дядо и́, след което добави замислено. - Има още една легенда – пророчество, направено отдавна от стар гадател, който предсказал, че един ден водата от тези извори ще започне да пресъхва. Според неговото предсказание, това ще се случи, защото някой взема кристалите от местата им. Вярва се, че те притежават голяма магическа сила и е възможно някой да ги търси точно поради тази причина.
По гърба на Лара полазиха тръпки.
- Мислиш ли, че това се случва сега? Някой взима кристалите?
- Възможно е - призна дядо и́. - Но ако това е вярно, трябва да действаме бързо.
Той се обърна отново към книгата, прелиствайки страниците и́.
- Текстът споменава карта, която разкрива местоположението на кристалите, но не пише къде е тя самата. Все пак имам една идея откъде можем да започнем.
- Откъде? - попита нетърпеливо Лара.
- Ще говорим с гадателя, който е направил пророчеството. Може би той ще знае къде е картата – отговори решително дядо и́.
- Но... ти нали каза, че той е живял много отдавна! - възкликна Лара. - Как можем да говорим с него?
Дядо и́ отново бръкна в сандъка и извади малък предмет, увит в избелял червен плат. Разгърна плата и Лара видя красива кожена верижка с розов камък, висящ на нея. Държейки го в ръката си, той прошепна няколко думи и камъкът светна с мека розова светлина. Стаята се изпълни с нежното и́ сияние.
Джунглата на Амазонка
...Точно когато Лара и Боян щяха да излязат на поляната, от високите дървета над тях се разнесе шумолене. Лара разпозна крясъците - бяха маймуни, движещи се енергично между клоните. Няколко от тях се спуснаха по-близо, вперили любопитни очи в новодошлите.
Лицето на Лара грейна при вида на приматите. Хареса и́ да ги види тук, в естествената им среда - свободни и неограничени. Зоологическите градини винаги я караха да се чувства неудобно. Тя бавно протегна ръка към една от маймуните, която се осмели да се приближи.
- Внимавай, Лара! Те са диви животни - предупреди я дядо и́.
Бруно стоеше непосредствено до Лара, а очите му се взираха подозрително в непознатите същества. Лара обаче не се отдръпна, а вместо това направи още една крачка към маймуната. Животното се поколеба за миг, после изведнъж се стрелна напред и с бързо движение грабна камъка от врата и́. Кожената верижка се скъса и маймуната бързо се изкачи нависоко, стискайки силно плячката си.
- Ох! Хей! Не, не, не! Какво правиш? Върни го! - извика силно Лара, но пакостливият крадец нямаше такова намерение. Вместо това огледа триумфално розовия камък, висящ на верижката и издаде крясък, който приличаше повече на присмиване. После се изкачи още по-нависоко, където другите маймуни го приветстваха с много викове, явно поздравявайки го за успешната кражба.
- Открадна камъка! - възкликна Лара със смесица от страх и гняв в гласа и́. - Открадна го! - този път страхът в гласа и́ надделя. Без кристала можеха да останат в джунглата с дни, изправени пред много повече изпитания, за които не бяха подготвени.
Боян запази самообладание, но отговори твърдо:
- Трябва да си го върнем! – той вдигна поглед към групата маймуни, които се любуваха на новата си играчка.
- Аз ще се кача! – заяви Лара, като гневът и́ допринасяше за решителността и́.- Добре - съгласи се Боян, макар че челото му леко се сбърчи от притеснение.
- Не бързай! Бъди внимателна и обмисляй всяко движение. Не искам да паднеш.
Той знаеше, че тя се катери прекрасно, но все пак продължаваше да се притеснява.
Лара избра едно голямо дърво наблизо. Стволът му беше покрит с дебели, пълзящи нагоре лиани. Тя се хвана здраво за една от тях и започна изкачването си. Бавно и внимателно набираше височина. Над нея маймуните се оживиха и започнаха да подскачат от клон на клон. Отдолу Бруно ги лаеше и яростно махаше с опашка. Една по-малка маймуна, окуражена от суматохата, подскочи по-близо до кучето, дразнейки го. Бруно се впусна в преследване, лаейки след нея, но маймуната лесно избяга, скривайки се из гъстите клони.
- Бруно, върни се тук! – извика му Боян, но кучето беше твърде погълнато от преследването, за да го чуе.
Междувременно Лара продължи нагоре, вперила поглед в маймуната, която държеше камъка. Тя се бе настанила удобно и любопитно разглеждаше новото си съкровище. Лара спря на един по-дебел клон, за да обмисли възможностите си. Маймуната не показваше никакво намерение да върне камъка доброволно. Тогава я осени една идея.
Бръкна в раницата си и извади банан. Размаха го примамливо, надявайки се да привлече вниманието на животното.
- Искаш ли да направим сделка? - подвикна тя със спокоен и подканващ глас.
Маймуната наклони глава, заинтригувана. Премести се на по-близък клон, само на два метра от Лара. Планът сякаш работеше. Държейки банана в едната си ръка, Лара посочи камъка с другата.
- Дай ми го и бананът е твой! - каза тя.
Маймуната погледна към банана, после към камъка, явно не можеше да вземе решение. След кратко колебание все пак протегна ръката си, провесвайки верижката точно пред Лара. Най-накрая! Лара протегна внимателно ръка, а на лицето и́ се появи победоносна усмивка при мисълта, че няма да спят в джунглата.
Но точно когато се канеше да хване камъка, друга маймуна внезапно скочи на близкия клон. Дървото се разклати силно от тежестта и́ и Лара загуби равновесие, залитайки напред...
.jpg)
Тайните на храма
.png)
...Тримата бавно се приближиха до стария храм. Беше изненадващо висок, с широка основа и голям тъмен вход в центъра. Лара го огледа отгоре до долу. „Какви ли хора са живели тук“, чудеше се тя. За момент въображението и́ заигра пред очите и́: тичащи деца, жени, които готвят на огън. Дали са живели вътре или са спели навън в колиби? Как са построили това място? Маймунски писък я върна в реалността. „Кой ли последен е прекрачил този праг и кога“, зачуди се тя, докато стъпваше в тъмния, обвит в мистерия тунел, простиращ се навътре. Тя бръкна в раницата си, извади малкото си фенерче и го включи.
Двамата с дядо и́ внимателно пристъпваха все по-навътре, осветявайки тъмните стени на коридора. Подът бе осеян с паднали камъни, което допълнително забавяше придвижването им. За тяхна изненада, след едва десетина метра тунелът свърши. Светлината от фенерчетата им обходи плътна каменна стена, без видими врати или дупки.
- Странно - каза Лара, оглеждайки гладката повърхност на стената. - Тук няма нищо.
- Да, странно е - съгласи се Боян и прокара ръка по сухите камъни. - Трудно е да се повярва, че тунелът не води до никъде. Може би пропускаме нещо.
- Дядо, виж! - възкликна Лара, насочвайки фенерчето към определен камък в стената. Бледи знаци бяха гравирани върху повърхността му - символи, които приличаха на древни йероглифи, макар че линиите бяха избледнели с времето. Боян се наведе да ги разгледа, после хвърли поглед към отсрещната стена. Там също имаше камък с подобни знаци.
- Какво означават тези знаци? - размишляваше Лара на глас, като потърка с ръка по тях, за да отстрани праха и да ги огледа по-ясно. За нейна изненада камъкът хлътна навътре с тихо щракване. - Дядо, мръдна се! - каза тя с вълнение в гласа.
Боян постави ръката си върху съответния камък на отсрещната стена и леко натисна. Точно когато камъкът започна да потъва, подът под краката им изчезна. Лара извика от ужас, пропадайки в стръмен скрит тунел, приличащ на каменна пързалка, издълбана в земята. Спускането беше дезориентиращо и много бързо. Накрая тупнаха на земята. Тя изпъшка, докато се изправяше и се опитваше да приспособи очите си към пълния мрак.
Примигна и видя нещо странно да свети пред нея. Първоначално беше твърде дезориентирана, за да разбере какво вижда, но след минута осъзна, че това е Бруно. Козината на кучето светеше на места с яркозелена светлина.
- Какво е това? Бруно, как така светиш? - попита тя учудено.
Боян, който беше успял да напипа фенерчето си на земята, освети с него кучето, за да го види отблизо. За тяхна изненада, нищо не изглеждаше необичайно в козината на Бруно под лъча светлина. Но щом Боян изключи фенерчето, сиянието се върна и освети кучето в яркозелен оттенък.
- Какво става? - попита Лара озадачено.
Боян се засмя.
- Предполагам, че се е овъргалял в нещо биолуминесцентно, докато преследваше онази маймуна по-рано. Джунглата е пълна с изненади – светещи гъби, светещи насекоми, жаби и кой знае още какво. Малки частици вероятно са полепнали по козината му.
- Има светещи гъби? - повтори Лара с широко отворени очи.
- Да - кимна дядо и́. - Някои гъби излъчват светлина чрез естествен процес, наречен биолуминесценция. Учените все още откриват нови и нови светещи видове....